С “курбан” се назовава кръвната жертва, жертвоприношението на животно и съпътстващата ги обредна трапеза, характерни за цялото българско землище от прастари времена, та и до днес. В традиционната народна обредна практика курбан се коли на верски празници с етническа окраска - Гергьовден, Великден; на събори; на семейни тържества; във връзка с изпълнение на желание, за което е необходима свръхестествена помощ от светец-покровител; задължително при погребални обичаи. Курбан се прави и след преживяно голямо премеждие, при което е бил застрашен животът на човека, но той е оцелял (такъв курбан се прави всяка година в деня на премеждието).

Жертвата винаги е голямо животно: овен, овца, агне, шиле, теле. Когато се пости, курбанът е риба с люспи, най-често шаран. Животното (птицата, рибата) трябва да бъде живо и да се заколи, за да потече кръв. Иначе курбанът не се зачита (според старата вяра). Прието е жертвеното животно да се пече цяло, но по-големите животни - телето, овенът, овцата - обикновено се насичат на късове и се готвят. Гозбите, които могат да се приготвят за тоя ден, са: ориз, булгур, зеле, картофи, сарми, фасул, грах, леща - с месо или без (през пости). Според старите вярвания месото не бива да се вари на чорба и на трапезата чорба не се кади, но днес мнозина поднасят и курбан чорба. Меси се и обреден хляб с шарки (без шарки хлябът не е обреден и не се кади). На курбан обикновено се приготвя и “коливо” (варено жито).

Трапезата трябва да се прекади - от свещеник или, в краен случай, от най-възрастния човек в семейството. Най-често курбаните се правят в деня на някой християнски светец или на голям народен празник. Обичайно са в дома на даващия “жертва”, но могат да бъдат и в манастир, църковен двор, на поляната при погребение и на гробището.